Калиманица
"...Ако в тия деветдесет къщи се преброи населението заедно с бебетата и люлките, то човек ще стигне цифрата 473. Селото се казва Калиманица, по старото административно деление влиза в състава на Берковска околия, Врачанска област.”
Така писателят Йордан Радичков описва родното си място - село Калиманица в книгата “Спомени за коне“ (1980). Съществувало до 1984, днес от селото не е останало почти нищо. През 70-те години поради предстоящият строеж на язовир “Огоста” започва изселването на жителите в съседните градове Берковица и Монтана.
Всъщност водите на язовира никога не достигат територията на селото. Днес там има овощни градини, а за живота и изселените жители ни напомнят само една недостроена църква, един войнишки паметник и вековен дъб на 390 години, както и творчеството на Радичков.
“От всички съседи само ние нямахме църква, имаше малко църковен имотец, църковното настоятелство го даваше под аренда с надеждата, че ще се посъберат пари и най-после и ние ще можем да издигнем църква в селцето. Но от арендата много малко се събираше, затова по-висшите църковни власти отпуснаха една сума, за да се направи и при нас църква. Тази сума бе предадена на църковното настоятелство, църковното настоятелство притури към нея и събраното от арендата и като направи сметка, реши, че парата ще стигне за една църква.
Работна ръка при нас се намираше много, във всяка втора къща имаше майстор зидар, а и много тухлари имахме… Докато запролетее, всичко бе спазарено, половината село се струпа да работи на църквата... В ония години не се търсеха много строителни работници, тъй че нашите благославяха църковното настоятелство, дето ги спазари да направят църквата, а от своя страна църковното настоятелство пък беше доволно, че намери евтина работна ръка и че ще има църква, на която да бъде настойник.
В първите седмици работата тръгна много бързо, каменната зидария излезе над земята, подир камъка дойде ред на тухлите и майсторите почнаха да правят засечките за прозорци...оставаше само да почнат да свиват сводовете, но една нощ нещо премина над строежа и развали зидарията чак до засечките за прозорци. На сутринта майсторите намериха купища тухли и тук-там в купищата по някое клепе." "Така и до ден днешен църквата в моето селце си остана недовършена... Едва по-късно се изясни, че никаква нечиста сила не е разтуряла зидарията, ами че това са го правили нашите хора, тъй като в ония години намирали мъчно работа. Църковнота настоятелство също знаело много добре кой събаря зидарията, но се хванало за поверието и за вграждането на сянката, защото се надявало, че по тоя начин народът ще стане по-набожен. Пък то как може един народ да стане по-набожен, когато през деня зида църквата, а през нощта руши зидарията? “
Откъс от разказа “Църковното настоятелство” (1985) на Йордан Радичков, където авторът споделя историята именно за строежа на църквата в с. Калиманица.
“Обикновено човек пише за това, което познава. Хората от моето родно село най-трайно останаха в съзнанието ми и мисля, че докато съм жив и мога да пиша, ще се връщам винаги към тях. Градът ме прави безпомощен, селото ми дава сили; или с други думи – в града се чувствам като жаба на сухо, а в село се чувствам като попова лъжичка във воденична вада.”
(Й. Радичков, Скитащи думи: Интервюта, 2003)
Родният дом е потопен, но продължава да живее в разказите, повестите, романите и драматургията на Йордан Радичков (1929 - 2004) - писател, драматург и сценарист, роден в с. Калиманица. Макар творчеството му да има автобиографична основа и да пресъздава живота в родния край на писателя, то е някак приказно и вълшебно. Някои автори свързват част от творбите му с литературния стил магически реализъм. Действително в произведенията му може да се срещне иронията, гротеската, фантастичното и митологичното.
Литературният критик Боян Ничев споделя: “Но аз познавам един край, който действително съществува и на който Радичков е много задължен за своя черказки свят. И вие може да идете там, стига да вземете влака на север и да спрете някъде между Михайловград и Берковица. Там има няколко села, чиито имена някак си все завършват звънливо на -ица, като звън на стари селски каруци по планински път. Чуден народ живее тук и винаги, когато съм мислил за дълга на нашия съвременен писател към неговия роден край, всякога съм се сещал за връзката на Радичков с тия няколко села.”
Източници:
Личен архив @podvodata
“Спомени за коне“, Йордан Радичков, 1980
“Църковното настоятелство”, Йордан Радичков, 1985
“Скитащи думи: Интервюта”, Йордан Радичков, 2003