Живовци
В предговора на “Страници от миналото на село Живовци” (1999) на Георги Гоцов журналистът Димитър Младенов описва Живовци като колоритно село. И допълва “минавайки през това село, сме се удивлявали на природните му дадености, на интелигентността на обитателите му, на любовта им към земята, на изобретателността и предприемчивостта им.”
Изселването на селото започва през 1968, а от 1976 е премахнато от списъка на жилищните райони, макар част от хората да продължават да живеят там. Сега е напълно разрушено и залято от водите язовир “Огоста”. Останало само полуразрушената църква „Свето Възнесение“, камбанарията и една чешма с вода, която през повечето време е потопена, но когато излезе на повърхността, все още има течаща вода.
След новината за строежа на язовира повечето жители събарят къщите си. Намирайки се в безизходица, част от хората взимат разрушените материали със себе си, за да изградят домове другаде - предимно в Михайловград (днес Монтана), Берковица, както и в други населени места.
В тази връзка е любопитно да припомним легендата за произхода на името “Живовци”. Тя гласи, че поради честите преселвания на жителите и различни грабежи, след окончателното им установяване са се възприемали като „оцелелите“, „останалите живи“, „живите“ – Живовци.
Сред видните живовчани са писателите Анастас Стоянов и Иван Давидков, които чрез творчество си запознават читателите с живота и бита на това изчезнало място.
Иван Давидков (1926 - 1990) е поет, писател, художник и преводач, роден в село Живовци. Главен редактор на издателство "Български писател" (1968 - 1984) и автор на сборници с поезия и есеистика, на романи и стихосбирки за деца и юноши.
До края на живота си Иван Давидков остава свързан с родния си край. Именно на него е посветена и повестта “Далечните бродове”. В предговора на книгата Йордан Радичков пише „Живовци ще бъде потопено. Но Живовци ще живее и ние ще можем да се връщаме към селото, защото Иван Давидков е намерил брод и знае пътя, по който да ни заведе до него.“
Обикновено полупотопените църкви са това, което напомня на случайния минувач, че под водата на даден язовир е имало живот. Единствените неразрушени сгради, които водата понякога достига. Строежът на храма “Свето Възнесение“ започва през 1842 и е дело на майстор Георги Йованов, от пиротското с. Росомач. Църквата вероятно е осветена през 1858, а архитектурата й носи характерните особености на Северозападната строителна школа. През 70-те години е обявена за паметник на културата от епохата на Късното Възраждане, което е почти по същото време, в което хората от село Живовци са изселени.
Сега покривът на храма е отдавна рухнал, предверието е разрушено от водите на язовира, а по масивните каменни стени се отварят дълбоки пукнатини. Но въпреки съдбата си, днес църквата “Свето Възнесение“ продължава да събира вярващи, бивши жители и роднини на изселените хора от с. Живовци, фотографи, както и любители на архитектурното наследство на България.
Северозападна България е известна с колоритната си духова музика, която внася веселие и красота в живота на хората. В миналото тази музика съпровожда не само официални и семейни празници, но и всякакъв вид събития - обществени, политически, дори и спортни.
През 2018 г. Регионална библиотека “Гео Милев” в Монтана организира конференцията “Музика за векове”, в която проследява зараждането и развитието на духовите музики в региона. Традицията за тази музика идва от военните оркестри в Централна и Западна Европа. В периода след Освобождението на България в страната пристигат, както чуждестранни архитекти и инженери, така и музикални педагози. Именно те обучават младите български музиканти, от които се формират военни духови оркестри.
Потопеното село Живовци и жителите му са се радвали на пет духови музики, които изпълнявали хора, маршове, танго и румба. Снимката, която виждате е от публикацията на Юлия Андреева “Живовските музики и музиканти” (2018) и показва Динчовия оркестър в Живовци. Изследователката посочва, че “музиката е свирила всяка седмица на неделното хоро, а по Великден по три дни”. И макар това село вече да не съществува и да е почти невъзможно да се намерят записи от живовските оркестри, ако искаме да усетим част от атмосферата на северняшките тържества, може да го направим чрез произведенията на композитора Дико Илиев.
В последния колаж виждате въжения мост "Бръвта" над река Огоста, който някога е свързвал село Живовци от едната страна, със зеленчукови градини, гора и извор за питейна вода от другата страна. Построен е през 1959 година и дължината му е била около 100 м. Може да се види и в игралния филм "Последно лято" (1973) на режисьора Христо Христов по сценарий на Йордан Радичков, екранизация на едноименната му новела. Въпреки че селото е потопено, останките от моста излизат на повърхността, когато нивото на водата в язовира падне, припомняйки за живота и хората, които са прекосявали моста ежедневно.
Източници:
Личен архив @podvodata
Записки на Станко Тодоров
“Страници от миналото на село Живовци”, Георги Гоцов, 1999
“Живовските музики и музиканти”, Юлия Андреева, 2018